26 септември 1983г. Станислав Петров, подполковник в Съветските военновъздушни сили, е дежурен на смяна в команден пункт Серпухов-15 – таен бункер недалеч от столицата. Неговата работа е да следи Окото – съветска космическа система за ранно предупреждение, която трябва да извести при евентуална ядрена атака.
Малко след полунощ запищява алармата. Един от сателитите на системата е засякъл, че САЩ са изстреляли пет балистични ракети, които се насочват към СССР. Електронните карти святкат, звънците бият, започват да идват доклади. На един червен екран премигва думата „ИЗСТРЕЛВАНЕ“.
Възможността САЩ да изстрелят ракети към Съветския съюз е съвсем реална по онова време. Три седмици по-рано руснаците свалят южнокорейски самолет, навлязъл в тяхното въздушно пространство. НАТО отговаря с демонстрация на военна сила. Студената война, дори в началото на 80-те години, продължава с пълна сила; заплахата за ядрена война все още тегне над земята и морето между Вашингтон и Москва.
Петров обаче има предчувствие, че алармата е фалшива тревога. Интуиция, базирана на здравия разум: алармата показва, че само пет ракети летят към СССР. Ако САЩ наистина са започнали ядрена война, според Петров атаката щяла да бъде много по-голяма. Наземният радар пък не успява да засече доказателства за идващи ракети – дори няколко минути по-късно. По-големият въпрос обаче е, че Петров няма особено голямо доверие на съветската технология, що се отнася до засичането на заплахи.
Но какво трябва да направи? Сам е в бункера, алармите са се активирали, лампите проблясват аварийно, а той разполага само с обучението и интуицията си, което му оставя два избора: да следва протокола или да се довери на предчувствието си. И в двата случая съдбата на света зависи от неговото решение.
Петров се доверява на себе си. Докладва за случилото се на своите началници, но им представя тревогата като фалшива, след което стиска палци да е бил прав.
И разбира се, че се оказва прав. Американците не са нападнали СССР. Тревогата наистина е фалшива и е можела да доведе до ответен ядрен удар към САЩ и съюзниците на НАТО.
Повече от 30 години по-късно още остава въпросът дали от Петров, сам човек в един бункер, е зависела съдбата на света? Не е ли имало други предпазни мерки в случай на грешка? Дали е нямало другите по-високо във военната йерархия да разберат за грешката така или иначе? Самият Петров споделя, че никога не е бил убеден, че тревогата е била фалшива. За него вероятността е била 50/50.
Едно е сигурно обаче – светът е продължил по нормално му на 27 септември 1983г и това отчасти е заради Станислав Петров, който е решил да се довери на интуицията и разума, вместо на една машина. И това може би е изиграло най-голяма роля. Все пак колегите му са били професионални войници с военно обучение – твърде вероятно е те да са щели да следват инструкциите и да докладват тревогата като истинска ядрена атака. Петров от своя страна е взел смелото решение да не прави нищо.
